Ще бъда различен…

…Когато се обърнах, тя стоеше там – изпъната, отметнала назад златистата си коса, с поглед, вторачен в мен. Поглеждайки очите й, виждах себе си и това, в което съм се превърнал. Поглед, в който прозираше самота. Очи, изпълнени с тъга за някого, за отминали спомени, за неизживени моменти.

Гледайки я имах усещане за студенина, изпразнено от съдържание тяло, вковано от лед. Сякаш нищо не можеше да разсее погледа й. Никой не можеше да я помести от мястото, на което бе застанала – твърдо, уверено и непоколебимо.

В това се бях превърнал и аз – застинал, слабо емоционален тип, трудно бе някой да ме впечатли с нещо. Липсата на доверие у хората ме направи студен, резервиран и сякаш неспособен да обича. Не можех да повярвам какво се е случило с мен – онзи топъл, грижовен и любвеобилен човек вече го нямаше. Дали някога ще се променя отново?

Замислих се, че ако срещна правилният човек и отворя сърцето си за любов, то и аз ще мога да я посрещна, най-после да се почувствам щастлив, изпълнен отвътре.
– Ще дойдеш ли с мен? – попитах аз –„Имам нужда от някого, който да стопли сърцето ми.“